Емина

Снощи се прибирах късно от хамама

край бахчата китна минах на имама,

щом надзърнах вътре, на хлад под жасмина

с ибрика в ръката стоеше Емина.

Пуста опустяла! Хвала на имама,

не ще го посрами даже пред султана!

Как кръшно пристъпи и снага извии

ходжа с молитви не ще ме спаси.

Селям й продумах. Проклета съдбина,

не щя да ме чуе хубава Емина.

В ибрика си сребрен тя вода налива

из бахчата тръгна гюла да полива.

От клонака китен ветрец щом повя

гъстите й плитки мигом разпиля,

на сини зюмбюли лъхна й косатаа

на мен изви се вихър из главата.

Едва не погинах. Проклета съдбина,

към мен не пристъпи хубава Емина

с погледа си тъмен стрелна ме за кратко,

нехай, че по нея, луд лудея, братко.

Алекса Шантич

Превод: РусанкаЛяпова

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Синоћ, кад се вратих из топла хамама,

Прођох покраj баште старога имама;

Кад тамо, у башти, у хладу jасмина,

С' ибриком у руци стаjаше Емина.

Jа каква jе, пуста! Тако ми имана,

Стид jе не би било да jе код султана!

Па jош када шеће и плећима креће...

—Ни хоџин ми запис више помоћ неће!

Jа jоj назвах селам ал' мога ми дина

Не шће ни да чуjе лиjепа Емина,

Но у сребрен ибрик захитила воде

Па по башти ђуле заливати оде;

С грана вjетар духну па низ плећи пусте

Расплете jоj оне плетенице густе,

Замириса коса ко зумбули плави,

А мени се крену бурурет у глави!

Мало не посрнух, моjега ми дина,

Но мени не дође лиjепа Емина.

Само ме jе jедном погледала мрко,

Нити хаjе, алчак, што за њом црко'!..

'''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''

Алекса Шантич (1868-1924) Един от най-видните сръбски поети, родени, творили и живели в гр. Мостар, центъра на Херцеговина, е Алекса Шантич. Той е първият изтъкнат творец по времето на прелома към модерното развитие и в своята страна, и в цялата сръбска литература, поставяйки я в европейския модерен духовен коловоз. Заедно с Йован Дучич и Милан Ракич е най-значимият символист. Целият си живот прекарва в родния си Мостар. Учи търговия в Любляна и Триест, но после се отдава на литературата. Започва да пише рано и редактира литературното сп. “Зора”. Поезията му още отначало прави силно впечатление и той амбициозно започва да доказва своя талант именно с модерната си символистична лирика. По време на австрийската окупация за известно време емигрира в Италия, а през Първата световна война заради патриотичната си дейност властите неведнаж го преследват и арестуват. Мотивите на стиховете му са елегични, а основната част от темите му са любовни, патриотични и обществено актуални, поднесени по съвсем различен от традицията начин. Словото му се отличава с акварелна ведрост и нежност, с многозначни символи и с общочовешко звучене. Самобитната му поезия оказва силно и съдбовно влияние върху цялата сръбска поезия. Алекса Шантич е автор и на няколко драми (“Анджелия”, “В мъглата”, “Хасанагиница”), в които лириката му дава основен отпечатък. Той е и един от най-добрите преводачи на немска поезия, особено на Хайне и Шилер.