събота, март 14, 2009

сряда, март 11, 2009

Каква е тайна на моите успехи при дамите когато бях по млад ;-)))

Много рано видях как грозновати момчета – китаристи имат доста добри успехи при девойките.
Понеже нямам прекрасни сини очи, несъм висок блондин с мускулесто тяло, трябваше доста да се мъча и само понякога, с триста зора, работата ставаше.
И затова много лесно се накарах да понауча да свиря 5-6 сълзливи песнички.
В точният момент, обикновено на купони към 2 сутринта, започвах моят "репортоар".
От тогава всичко беше доста по лесно...
Представлявам Ви моята топ песен (съблогърки да внимават, има опасност от влюбване)
;-))))

вторник, март 10, 2009

Емина




Снощи се прибирах късно от хамама
край бахчата китна минах на имама,

щом надзърнах вътре, на хлад под жасмина
с ибрика в ръката стоеше Емина.




Пуста опустяла! Хвала на имама,

не ще го посрами даже пред султана!

Как кръшно пристъпи и снага извии

ходжа с молитви не ще ме спаси.




Селям й продумах. Проклета съдбина,

не щя да ме чуе хубава Емина.

В ибрика си сребрен тя вода налива

из бахчата тръгна гюла да полива.




От клонака китен ветрец щом повя

гъстите й плитки мигом разпиля,

на сини зюмбюли лъхна й косатаа

на мен изви се вихър из главата.




Едва не погинах. Проклета съдбина,

към мен не пристъпи хубава Емина

с погледа си тъмен стрелна ме за кратко,

нехай, че по нея, луд лудея, братко.




Алекса Шантич

Превод: РусанкаЛяпова


''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Синоћ, кад се вратих из топла хамама,

Прођох покраj баште старога имама;

Кад тамо, у башти, у хладу jасмина,

С' ибриком у руци стаjаше Емина.


Jа каква jе, пуста! Тако ми имана,

Стид jе не би било да jе код султана!

Па jош када шеће и плећима креће...

—Ни хоџин ми запис више помоћ неће!


Jа jоj назвах селам ал' мога ми дина

Не шће ни да чуjе лиjепа Емина,

Но у сребрен ибрик захитила воде

Па по башти ђуле заливати оде;




С грана вjетар духну па низ плећи пусте

Расплете jоj оне плетенице густе,

Замириса коса ко зумбули плави,

А мени се крену бурурет у глави!




Мало не посрнух, моjега ми дина,

Но мени не дође лиjепа Емина.

Само ме jе jедном погледала мрко,

Нити хаjе, алчак, што за њом црко'!..


'''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''

Алекса Шантич (1868-1924) Един от най-видните сръбски поети, родени, творили и живели в гр. Мостар, центъра на Херцеговина, е Алекса Шантич. Той е първият изтъкнат творец по времето на прелома към модерното развитие и в своята страна, и в цялата сръбска литература, поставяйки я в европейския модерен духовен коловоз. Заедно с Йован Дучич и Милан Ракич е най-значимият символист. Целият си живот прекарва в родния си Мостар. Учи търговия в Любляна и Триест, но после се отдава на литературата. Започва да пише рано и редактира литературното сп. “Зора”. Поезията му още отначало прави силно впечатление и той амбициозно започва да доказва своя талант именно с модерната си символистична лирика. По време на австрийската окупация за известно време емигрира в Италия, а през Първата световна война заради патриотичната си дейност властите неведнаж го преследват и арестуват. Мотивите на стиховете му са елегични, а основната част от темите му са любовни, патриотични и обществено актуални, поднесени по съвсем различен от традицията начин. Словото му се отличава с акварелна ведрост и нежност, с многозначни символи и с общочовешко звучене. Самобитната му поезия оказва силно и съдбовно влияние върху цялата сръбска поезия. Алекса Шантич е автор и на няколко драми (“Анджелия”, “В мъглата”, “Хасанагиница”), в които лириката му дава основен отпечатък. Той е и един от най-добрите преводачи на немска поезия, особено на Хайне и Шилер.

понеделник, март 09, 2009

Вяра и суеверие - Вангелия Гущерова (Ванга)

Православието открай време си е толерантно. Православието е свобода. Никого и никога не принуждава. Ето защо не ми е приятно да ми говорят за толерантност – аз съм кръстен в нея, в принципите на моята вяра търпимостта към другите и различните от мен е заложена. Свободната воля е единственото, което не може да се отнеме на никой човек. Излишно ми е още веднъж да ми напомнят нещо, което знам. Появяват се съмнения – кой и защо държи толкова много да ми втълпи нещо вече известно? Дали не цели да спекулира с ума ми, да ме накара да приема неговата гледна точка?
Истината е, че да си православен днес е тежко. Много тежко. Тази тежест често ме смазва. Падам, затиснат под нея. И само тази тежест понякога ми свидетелства, че това е единственият правилен път за мен. Че само този път води до Спасението и до Спасителя. Той, Христос, ни е оставил няколко съвсем прости напътствия. Толкова прости, че чак не е за вярване. И тази тяхна простота усложнява всичко. Защото не вярваме, че е толкова просто. Защото обичаме да ни е по-завъртяно и усукано. Обичаме да ни е шарено, порочно, смесено, черно – за да ни е по-интересно, за да се радваме повече на бялото, за да доставяме повече наслади на плътта си. И не обичаме да ни е просто. Простотата ни обърква. Чудим се после какво да правим с нея. И не се сещаме, че точно тази простота трябва да постигнем и да следваме. Оттам нататък може само да израстваме. Вместо това дълбаем и запълваме безспир все една и съща яма.
Аз съм толерантен към другите. Затова се чудя – защо те не са толерантни към мен? Защо ми проглушиха ушите и ми избодоха очите с новината, че се открива къщата-музей на Вангелия Гущерова? Спомням си, че когато бях в пети клас, ни заведоха цялото училище на лекция в читалището. Беше дошъл учен лектор, който със страстен патос ни разясняваше на нас нищо неподозиращите деца каква лъжа и измама е целият този култ към Вангелия Гущерова. Бяха го изпратили да обиколи всички провинциални градчета и да обясни на заблудения народ, че „пророчествата“ и „ясновидството“ на тази жена са пълни измишльотини. Но онова бяха много нетолерантни времена и държавната система е била загрижена за здравомислието на подрастващите.
Защо на човек му е нужно това – да си връзва червени конци, да си закачва сини оченца и мъниста, да си дърпа ушите и да издава звуци с уста все едно целува, да чука на дърво, да не дава пари на подчинените си в понеделник, да се прекланя пред живота и делото на Вангелия Гущерова и да разказва наляво-надясно колко велика е била тя и с какви сили си е говорила? Защо са нужни толкова много правила, толкова много глупости, толкова сложни системи, за да се предпази човек от злото, когато Христос ни е завещал нещо толкова чисто, ясно и простичко? Защото лукавият си няма друга работа. Неговата професия е да отклонява човека от правия път. Да му внушава най-причудливи мисловни форми. И да го държи все толкова отдалечен, безрадостен, самотен и жалък.
С почуда прочетох, че в къщата-музей на Вангелия Гущерова едната от стаите е наречена „молитвена“ и там тя е отправяла своите молитви. Не пишеше към кого е отправяла молитвите си. Пишеше, че е вършела добрини. И това трябва да оправдава всичко. Дори да не се е молела на когото трябва, нали е имало резултат – хората си тръгвали доволни от визитата си при нея. Пътят към ада е осеян с добри намерения. Тя си знае на кого се е молила. Но защо хората не са ходели при Христос, в църквата, където сами да се помолят? Защо не са Го потърсили, а са отишли направо при нея? Не са ли разбирали, че са човешки същества и като такива имат право да помолят Създателя за помощ? Всъщност на тях не им е пукало, те са искали да бъдат успокоени. Имам познати, които казват, че вярват във всичко. И които се опрадвават, че когато те сполети беда, не придиряш много – врачка, поп, няма значение, важното е да си в играта.Православната вяра е чиста изворна вода. А суеверията са мътилка. Пият българите от тази мътилка и не правят разликата. Думата „суеверие“ произлиза от думите „всуе“, което означава „напразно“, и „вяра“. Напразната вяра похабява и разваля истинската вяра. Напразната вяра не принася полза, от нея не се ражда плод, тя е ялова, блудкава, лепкава, мръсна. С мърсотиите на Вангелия Гущерова, на Алена, на всички знайни и незнайни вещици се тъпчат и се тровят всеки ден милиони българи. И високомерно, вироглаво, инатливо, гордо отказват да посегнат към чистата изворна вода. Отказват дори да погледнат към нея, за да се уверят, че е чиста. Българският народ е суеверен – чувал съм го от чужденци, а те имат страничен и безпристрастен поглед. Балканите са свърталище на гнил мистицизъм. Магиите и уроките тук са под път и над път. И ако на запад ги е натиснал рационализмът, ако там страдат от прекален материализъм и нихилизъм, ако там са подвластни на научнопопулярния атеизъм, тук ни мори и ни задушава суеверието.
И колко по-болно ми става, когато на влизане в храма прочета огромните букви, залепени на вратата – „записваме молитви против стрес, уплаха и уроки“! Самият храм не е пощаден, самото това свято място е осквернено с търговски надписи – суеверен е нашенецът, ами защо да не се възползваме от това, все някой лев ще падне! Бог ли иска от нас да проповядваме по такъв начин – с молитви против тези неща? Молитвите не са пенкилер, не са цяр на доктор Ливайн, не са захарчетата, които Гущерова е карала хората да й носят. Молитвите не са средство така механично да премахвате злото от света. Молитвата е нещо друго. Този ли е начинът да приобщите някой човек в повече към Христовата църква?
Болно ми е, защото това е храмът, където отивам да отправя молитва към Иисус Христос, моя Бог. Там искам всичко да е чисто. Поне там. От чудо – може би ще ми възразите вие. Приспособявате се. Искате да паднете на нивото на уплашените, стресираните и урочасаните, може пък някой от тях да се обърне и в сърцето си. Имам подозрения обаче, че тези комерсиални методи не се нравят на Христос... А и падането си е падане.
Да погледнеш истинските проблеми в лицето е по-трудно, отколкото да клеймиш поредната интелигентска лигава богохулна театрална пиеса. Пиесата ще я гледат ограничен брой “избрани” зрители, на които тя няма да въздейства кой знае колко пагубно. По-пагубни за неориентираните и младите хора са рекламираните приживе и посмъртно вещици – змиите и гущерите, които бълва фалшивата вяра. Суеверието е най-големият враг на Православието в България. Влезте в който и да е по-голям манастир, обиколете църквите на големите градове и още на входа, при вида на надписите и артикулите за продан, ще се убедите, че най-важната задача на Православието ни сега е да разяснява защо е Право – славие. И каква е разликата между чистата и мътната вода.

Автор Николай Фенерски
http://www.dveri.bg/content/view/6566/64/

петък, март 06, 2009

Езерни молитви

Любовта ме прави Бог, а Тебе, Боже, човек.
Където е един, там няма любов. Където са двама съединени, там любовта е само призрачна. Където са трима съединени, там е Любов.
Твоето име е Любов, защото името Ти е Единство в Троица.
Да си един, Ти не би бил нито любов, нито омраза. Да си двоица, Ти би бил изменчива любов и омраза. Но, Ти си Троица, затова си Любов и у Тебе няма тъма, нито изменчивост.
Любовта не знае за времето и за простора. Тя е извън времето и извън простора. За нея един ден е като хиляда години и хиляда години като един ден.Когато съм споен с любов за Тебе, тогава не съществува небе и земя - съществува само Бог. Не съществува тогава нито аз нито ти - съществува само Бог. Любовта има три ипостаси: девство, познание и святост. Без девството любовта не е милост, а земна себичност и страст. Без познанието любовта не е мъдрост, а лудост. Без светостта любовта не е мощ, а слабост. Когато се съединят страст, лудост и слабост, тогава настава ад, който дяволът нарича своя любов. Когато моята душа е пречиста девойка, и моето съзнание ясновидна мъдрост, и моят дух животворно съзнание, тогава и аз съм Любов, която се покрива с Твоята Любов. Чрез Любовта аз виждам Тебе като себе си, и Ти виждаш мене като Себе си.Чрез Любовта аз не гледам себе си, но само Тебе. Чрез Любовта Ти не виждаш Себе си, но само мене.Любовта се жертва, и не чувства жертвата като даване, а като получаване!Деца земни: думата Любов е най-дългата молитва!Съществува ли земна любов, ме питат съседи. Отговарям: толкова, колкото и земен Бог! Земната любов гори и изгаря. Небесната Любов гори и не изгаря! Земната любов, както всичко земно, е само сън и загатка на любовта. Колкото идолът прилича на Бога, толкова земната любов прилича на Любовта. Колкото димът прилича на пламъка, толкова вашата любов прилича на Божията любов.Когато размените жълтица за грошове, вие не наричате грошовете жълтици, а грошове. Защо тогава Божествената любов, раздробена и смляна като пепел на времето и просторите, наричате любов, а не пепел? Господи, удостой ме с любовта, която Ти живееш и на която даваш живот!Удостой ме с Твоята любов, Господи, и ще бъда свободен от всички закони!Насели Твоята любов в мене, и Любовта ще ме засели в Тебе! Амин!
Св. Владика Николай Велимирович

четвъртък, март 05, 2009

ЗА БАЛКАНСКИЯ ЧОВЕК

Ноmо bаlcanicus. Наблюдавам хората, които започват своя път в науката, поезията или във филма, и при повечето от тях забелязвам една и съща прокоба.
За всяко дори най-малкото ни реализиране в изкуството или науката е нужен един минимум самоотричане, необходимо е за миг не само да изтикаме на заден план, но и да забравим своята личност и своите лични интереси. Това е само моментно и преходно, един акт на волята, при който губим само привидно. Но тези хора не са способни и на такова нещо. Заради това, каквото и да създадат със своя дар, вещина и знание, то не може да се задържи като изкуство или наука, защото от всяка черта и всеки ред прехласнато се излъчва тяхното безплодно, голо, гладно и незаситно аз.
Защо балканските страни не могат да влязат в кръга на просветения свят, дори чрез своите най-добри и най-даровити представители? Отговорът не е прост. Но ми се струва, че една от причините е отсъствието на уважение към човека, към неговото пълно достойнство и към пълната му вътрешна свобода, и то с безусловно и последователно уважение. Това е нашата голяма слабост и в това отношение ние всички често и несъзнателно грешим.
Ние не сме преминали през такава школа, нито сме изучили напълно такава наука. Този недостатък носим навсякъде със себе си като някакав източен грях на нашето потекло и белег за малоценност, който не може да се скрие. По този въпрос ние би трябвало да говорим и да работим.
Ето го „нашия човек“, оня същинския. Той не мисли нито много, нито упорито. Но щом успее да скърпи някаква мисъл в главата си, първата му грижа е не да развива тази мисъл, да я проверява и критично да я сравнява с онова, което други хора мислят по същия въпрос, а да провъзгласи своята мисъл за единствено вярната и единствено правилната, като веднага след това се стреми да изкопае между нея и всяка чужда мисъл дълбок ров на презрение, омраза и борба до унищожение. В тази борба такива хора понякога показват канибалска ревност и на думи, и на дело.
За щастие всред нас има доста и такива, които са различни и които не са същински „наши хора“.

(Иво Андрич „Знаци покрай пътя“)


ИВО АНДРИЧ

(1892-1975)

Роден е в Долац край Травник (Босна). Завършва гимназия в Сараево (1914), следва в Загреб, Краков и Грац, където получава докторска степен (1924).
Заради участие в нацио нално освобо дителното движение „Млада Босна“ по време на Първата световна война е затварян и интерниран.
Дебютира 1914., a през 1918 г. излиза първата му поетическа книга „Ех Роnto“, а през 1920 г. първата му прозаическа книга „Пътят на Алия Джерзелез“. От 1921 до 1941 г. е дипломат в Рим, Букурещ, Марсилия, Мадрид, Женева и Берлин. По време на войната живее в усамотение в Белград, където пише трите си романа „Мостът на Дрина“, „Травнишка хроника“ и „Госпожицата“, които излизат през 1945 г. След Втората световна война е професионален писател в Белград и се радва на най-високо национално и международно признание. През 1961 г. му е присъдена Нобелова награда за литература.

вторник, март 03, 2009

Косово мое, мъко моя...

Ако те заборавим, Косово-Јерусалиме мој,
нека буде заборављена десница моја.
Нека се прилепи језик мој гркљану моме,
ако те не успамтим, Метохијо моја,
ако те не ставим за почетак песме моје,
псалмопоја мога Господу, Спасу моме.