ЗА БАЛКАНСКИЯ ЧОВЕК

Ноmо bаlcanicus. Наблюдавам хората, които започват своя път в науката, поезията или във филма, и при повечето от тях забелязвам една и съща прокоба.
За всяко дори най-малкото ни реализиране в изкуството или науката е нужен един минимум самоотричане, необходимо е за миг не само да изтикаме на заден план, но и да забравим своята личност и своите лични интереси. Това е само моментно и преходно, един акт на волята, при който губим само привидно. Но тези хора не са способни и на такова нещо. Заради това, каквото и да създадат със своя дар, вещина и знание, то не може да се задържи като изкуство или наука, защото от всяка черта и всеки ред прехласнато се излъчва тяхното безплодно, голо, гладно и незаситно аз.
Защо балканските страни не могат да влязат в кръга на просветения свят, дори чрез своите най-добри и най-даровити представители? Отговорът не е прост. Но ми се струва, че една от причините е отсъствието на уважение към човека, към неговото пълно достойнство и към пълната му вътрешна свобода, и то с безусловно и последователно уважение. Това е нашата голяма слабост и в това отношение ние всички често и несъзнателно грешим.
Ние не сме преминали през такава школа, нито сме изучили напълно такава наука. Този недостатък носим навсякъде със себе си като някакав източен грях на нашето потекло и белег за малоценност, който не може да се скрие. По този въпрос ние би трябвало да говорим и да работим.
Ето го „нашия човек“, оня същинския. Той не мисли нито много, нито упорито. Но щом успее да скърпи някаква мисъл в главата си, първата му грижа е не да развива тази мисъл, да я проверява и критично да я сравнява с онова, което други хора мислят по същия въпрос, а да провъзгласи своята мисъл за единствено вярната и единствено правилната, като веднага след това се стреми да изкопае между нея и всяка чужда мисъл дълбок ров на презрение, омраза и борба до унищожение. В тази борба такива хора понякога показват канибалска ревност и на думи, и на дело.
За щастие всред нас има доста и такива, които са различни и които не са същински „наши хора“.

(Иво Андрич „Знаци покрай пътя“)


ИВО АНДРИЧ

(1892-1975)

Роден е в Долац край Травник (Босна). Завършва гимназия в Сараево (1914), следва в Загреб, Краков и Грац, където получава докторска степен (1924).
Заради участие в нацио нално освобо дителното движение „Млада Босна“ по време на Първата световна война е затварян и интерниран.
Дебютира 1914., a през 1918 г. излиза първата му поетическа книга „Ех Роnto“, а през 1920 г. първата му прозаическа книга „Пътят на Алия Джерзелез“. От 1921 до 1941 г. е дипломат в Рим, Букурещ, Марсилия, Мадрид, Женева и Берлин. По време на войната живее в усамотение в Белград, където пише трите си романа „Мостът на Дрина“, „Травнишка хроника“ и „Госпожицата“, които излизат през 1945 г. След Втората световна война е професионален писател в Белград и се радва на най-високо национално и международно признание. През 1961 г. му е присъдена Нобелова награда за литература.